Четири сезона в три дни и половина

Както обикновено правя, когато пътувам за някъде с цел почивка, хващам мотрисата. Изглежда нова, чиста, модерна. Заменила старите безброй тонни, отдавна пенсионирани композиционни хали. Но пътниците си остават същите.
Имам малък ритуал. Качвам се, настанявам се, вадя нещо, с което да снимам и запечатвам на електронното табло висящо от тавана, изобразяването на дата час и година в червени диотчета. Чувам в съзнанието си “пу-пуууффф”  и мотрисата потегля безшумно по самотните линии.
За по малко от 30 минути вече се намирам на централна гара, начална позиция на моето временно бягство. Самата гара е огромно съоражение, поне за България. Архитектурен отпечатък, построен може би, в някой период на депресия. Тъмно, сиво, студено, пълно с разнолики хора. Сякаш катаклизъм бе прeвърнал гарата в последно убежище за хора с различна събда и сой, които са намерили спасението точно там. А може би, депресията не е била тогава, а сега?
Прекосявам сърцето на цялата тази хладнота и на съвсем близко разтояние, вече се намирам в автогарата. Нова, модерна, топла, като новите мотриси. Дори има и безжичен, но този път не работеше. Моето време настъпи, удобно съм настанен в предните места на автобуса точно до прозореца, който беше готов да ми предложи цялата любопитност, която бях готов да поема.
Ден 1ви Аз пътувах. Всичко около мен беше интересно, планината, зеленината, пътя, облаците, гледката. Бях пренебрегнал, списанието си, itouch-a си, камерата си. Стоях и гледах. Наблюдавах гъстите облаци, които бяха непосредствено ниско, копираха планината и образуваха мека мъгла. Спускаха се под мостовете и само редки разкъсвания позволяваха да се придобие представа колко е високи са те.

В ранният следобяд аз пристигнах. Велико Търново.
Настаних се в малък уютен хотел намиращ се на 100 метра от Царевец. На вън облаците се стеляха на високо и сякаш да не ги забравим, леко и досетливо ръмяха, свежа роса.

Имах нужда от разходка. Закрачих по тесните улички с още по тясни тротоарчета и високи жилища. Климатът и обстановката силно ми напомняха за Лондон. Нито студено, нито топло, влажно, облачно, безразлично. Няма да забравя първият си ден в Лондон. Късно вечерта излизам от Finsbury park station, тесни улички и високи, историческо стари захлупващите сгради.
Продължавах да разхождам любопитството си безцелно и да се разглеждам. Настъпи време да посетя едно ресторантче, което ми бе препоръчано от неколцина познати. Да беше вкусно и добре аранжирано. Но глъчта, шума и звука от удрящи се вратички на шкафове, от които сервитьорките вадеха прибори не ми понесе. Все пак се опитвах да си почивам а не да тествам тъпанчетата си.
Смрачи се, на времето продължаваше да не му пука, аз се надявах утре да е моят ден.

Ден 2ри На сутринта се почука на вратата. Крайно учтиво момче, поднесе закуската. Беше повече от любезно, за миг се замислих дали не се опитва да ме спечели, като бъдещ клиент или всичко беше въпрос на бакшиш.
Минаваше 11 часа дръпнах плътните, бордо червени завеси на стаята си и излезнах на терасата. Денят беше чисто нов, топъл, светъл, слънчев, добър. Замислих се дали не ми е топло от вътрешната ми топлина, но след кратък оглед на минаващите хора, облечени в леки дрехи, разбрах, че това е моят ден.
След десетина минути, вече лакатушех по калдъръмите на Царевец. Книжка, печат, усмивка.
Отделих необходимите няколко часа, да разгледам, да се разходя, да заситя любопитството и фото нагона си.
Небето беше чисто и безсилно, наличието на няколко сиво бели петна бе просто за украса.
Слънцето беше добро, топлеше мило, създаваше спокойствие, галеше прошарените есенни дървета и растителността около мен. Дори когато се опитвах да снимам, трябваше да се замислям, къде е то, къде съм аз. Лято насред Есен.
Денят премина плавно, бях доволен и уморен, въпреки, че бях на почивка.  Реших да разчитам на интуицията и избрах вътрешна маса в близкият “Snack bar” в близост до хотела. Това беше моят ден, това беше моят бар.
Обстановка, музика, настроение, декорация, бяха нещата, които вдишвах и издишвах там. Моят ден.

Ден 3ти Неделя. Днес шефът е далечен братовчед на “вчера” облачно, мрачно, хладно, пълна противоположност, разлиствах две страници с различен цвят! Крачки по тясните улички, сувенири за близки и познати. Отдъхнах си, не съм пропуснал никой. Краката ми бяха уморени, а нали съм на почивка… и този ден се отми, накъде надолу по течението на Янтра.

Ден последен 1/2 Всички са на работа а, Аз не! муххахахаха. Стоп… На вън вали, истински дъжд, нося тежка раница и търся такси. Листа от дърветата се сипят под въздействието на вятъра и капчиците вода.
Пътувам за София, удобно, в същия автобус, същия шофьор, на същото място, само че с много по млада и хубава стюардеса, облечена в плътно прилепнали дрехи, латексови ботуши до коленете и татуировка над кръста.
Десетки километри далече от Търново, мъглата е гъста, като вана пълна с мляко. Няма път, планини, нищо няма. Малкото асфалт, който виждам, ту е мокър ту сух. Времето е непостоянно. Водачът на автобуса се изнервя и казва, “…омръзна ми, премина единия тунел слагам очила за мъгла, премина другия тунел, слагам очила за слънце…”  и така вече си мъкна тежката раница по “Мария Луиза” на път за метрото. Един друг влак, който няма да коментирам  :) Всичко на около е в настроението на Централна ЖП Гара.

~ от crazyshark на 10/19/2010.