Здравейте Миряни!
Днес ще ви разкажа за нещо, което ще ви прозвучи странно, може би сбъркано, но се надявам поне един от деветима читатели да изпитат това, което аз изпитах вдъхновен да споделя мислите си.
Знам как и от къде ще започна но пътя на мисли, чрез които ще достигна до края е мистерия. В една от книгите, които чета в момента се натъкнах на нещо, което ме е озадачавало от години. Нещо върху, което съм размишлявал но никога не съм си правил труда да се поинтересувам задълбочено.
Книгата показва историята на няколко писателя и творци на културата, които се събират веднъж в седмицата и общуват заедно. Те разказват как, когато пишат и творят, водени от порив, развивайки вдъхновението си, те преминават през неща, които не са предполагали, че могат да включат. Отдалечавайки се от първоначалната им представа, те се отклоняват от собствената си тема и стигат до отклонения финал.
Точно това се случва с и мен всеки път когато малката остра искрица от вътре започне да ме боцка и аз започна да пиша. Започвам темата, която ме вълнува но стигайки до края съм минал през неща, който не съм и очаквал, че бих заключил в редовете си. Неща, които дори в момента на самото им писане са идвали от нищото и са разклонявали мастилените неврони.
От известно време (няколко седмици) една нишка се усуква в съзнанието ми и днес 25.03.2012 една специална дата, е момента в който ще развия този словесен водопад, по подобие на описаното по горе, този водопад ще пада право на долу но от там нататък пътя му е изпълнен с завой, възвишения и бързей.
Гледахте ли „Стъпки в Пясъка“ един изключителен български филм, който препоръчвам на всеки.Днес няма, да ви разказвам този филма, да показвам видяното между кадрите или да го хваля. Това вие може сами да го направите след като го изгледате или дори вече го правите.
Днес ще ви разкажа за моите стъпки, стъпките ми върху борови иглички.
Удивително е!
Настъпилото хубавото време, принуди снега да се стопи, да попие и да продължи кръговрата си, чакайки го отново но в друго агрегатно състояние.
Разходките се увеличиха и всичко стана по широко на вън пред очите и вътре в душата.
Около обяд, в един слънчев делник, бях излезнал от работа за да се насладя на пролетта, ей така малко да се освободя от напрежението, да се разсея и да дам малко свобода на очите си. Разходката ми не бе продължила дълго, защото все пак имах задължения, но тя премина през една борова градинка, в която имаше естествена пътечка и ако друг път винаги я заобикалях по тротоара, то този път реших, че те ще мина по нея.
Можех да докосна ниските клони, падащата сянка беше плътна, а рисунакат на по-смелите слънчеви лъчи беше контрастен и красив. Палитрата, по която стъпвах изпълваше цветова гама, от тъмно зелено, през кафяво и някакво странно старо жълто.
Земята бе осеяна с борови иглички, толкова много и на всякъде. Иглички от изминали сезони, събирани с години. Удивително е как борчета та си сменят игличките още докато са зелени, те опадват на земята ,след което времето ги покафеняват. Не както при останалите дървета, първо листата им пожълтяват на самия клон и след това вятъра им помага да се полюлеят свободни за последно. Въпреки, че и в това има своят сезонен чар, който сега съзнателно ще пропусна да детайлизирам.
Стъпвах по пъстрата черга, усещаше се как миксът от вплетени природни влакна меко се вдлъбваше на долу. Това усещане беше Удивително. То ме върна в спомени, в размисли, да де ми планове.
Първото нещо, с което свързах това усещане, бяха дните ми през летата, които прекарвах на едно мое любимо място, което наричах просто „Вилата“. Отделена от света, скрита зад дърветата, близко до звездите. Това беше мястото, на което високите технологии, омразата, завистта и всички лоши неща показваха колко са не нужни, колко са излишни и изкуствени.
На Вилата всичко беше истинско, въздухът, природата, небето, Хората! Дори картофите от една съседна чужда нива също бяха по-истински и по-хубави от най-скъпия внос по нашите магазини на които пише „Български“
Земята досущ както, моята малка пътечка в Банкя, изобилстваше от моите любими борови иглички. В пъти повече, на всякъде. Стъпвам и усещам земята, усещам мекотата, усещам релефа. Толкова много иглички в различни цветове, издаващи кои са от тази година и кои от предходната. Различно е, цялото това усещане е различно. Не е като да си ходиш по улицата и да заобикаляш дупките, защото по тротоара всяка от плочките е с собствен характер и те дебне за да сподели как се чувства днес, особено след дъжд (… или както Руми ги нарича“Плочки гаднярки“).
Тази моя случайна и кратка разходка, ме върна към тези спомени, времето ми прекарано в планината. Когато съм оценял и душевно съм се прекланял пред природните чудеса изваяни от времето. Накараме да размишлявам върху толкова елементарни и естествени неща, толкова по-истински и толкова по-смислени. Неща, които хората потъпкват, забравят и се самозабравят, а това боли.
Говорейки за случайността, все още продължавам да поддържам твърденията си, че всичко е случайно и че всичко, което се случва без реално обяснение е плод на случайността. Също така познавам и един специален за мен човек, който пък твърди че няма случайни неща, за него всичко се случва с причина, което е една много добра възможност за задълбочени спорове. Аз обичам такива спорове.
Второто нещо, с което свързвам стъпките по борови иглички е уюта. Усещането ме обръща към онези години, когато всяко домакинство имаше килими и мокети в стаите си, пътеки в коридорите си и черги в антретата си. Стъпваш по тях и те точно като пелената от многогодишни иглички отвръщат с мекотата си, пъстри и приятни на допир. На човек му се приисква да стъпи бос а не с пантофи. Създават гостоприемство и сякаш ти казват,
-Хайде стъпвай смело, това ми харесва, ще ти хареса и на теб.
Днес по големия процент от жилища са „модерни“ . Ламинирани паркети, плочки, които не са лоши но някак си на мен ми внасят хладнина. Липсва топлото и сърдечно излъчване, няма мекота, няма покана.
Дори когато живеех в Лондон, масово разпространен беше мокетът ,в жилища нови и стари. Явно не са толкова глупави.
Уют- разковничето. Уюта душата ти да се чувства удобно в елементарна атмосфера!
Стъпки по борови иглички. По тях дори може да ходиш бос и те няма да те наранят. Неуморните мравки ги разнасят постоянно в мравуняка си, дори те ги оценят. Птичките ги събират за гнездата си. Не е ли удивително?
Да виждаш и да отделяш внимание на нещо толкова малко и на пръв поглед незначително- не е ли Удивително?
Публикувано в Разни, Разсъждения
Етикети: Планина, бор, детайли, иглички, пролет, стъпки
Те имат мнение а ТИ?